Когато бях малка, баба ми казваше: "Всичко ще мине, сине! И суша, и киша, и недоимък, всичко. Само война да няма, че това е най-страшното!" 
     Всеки ден гледаме и слушаме за "войната" по пътищата. А и като гледам по новините как непрекъснато някъде се избиват хора, загиват невинни, включително и деца, ми става тъжно и си спомням едно стихотворение от последните страници на читанката ми от първи или втори клас, написано от известния турски поет Назъм Хикмет. Не съм сигурна за заглавието, запомнила съм го като 

Момиченцето от Хирошима

Аз съм момиченце. Идвам отрано.
Аз спирам и чукам на всяка врата.
Ала не мога пред вас да застана,
че мъртвите нямат лице за света.

Чуйте! В града Хирошима загинах
и десет години след моята смърт
аз си останах на седем години,
че мъртвите малки деца не растат.

Миг! И очите ми станаха слепи,
косата ми пламна и гръм връхлетя...
Станах на пепел, на шепичка пепел...
И вятър отвя надалеч пепелта...

Чукам ви, чукам да чуете вие!
Не искам за себе си нищичко аз!
Аз изгорях като листче хартия,
не мога си взе и бонбонче от вас.

Леличко, чичко, стоя пред вратите
и чакам за подпис, ще чакам докрай!
Чакам да няма дечица убити!
Децата да казват: "Бонбонче ми дай!"