Най-отчайващото е да си честен човек!

/или как уранодобивът и добивът на редки метали у нас бяха съсипани и разграбени/

 

Светослав Шехов е завършил геология в Москва през 1981 година. След това 17 години работи в минното предприятие “Редки метали” в Смолян. Като главен геолог през 1992 година трябва да участва в изпълнение на постановление 163 на правителството на Филип Димитров за ликвидиране на уранодобива в България и закриване на урановите мини в Родопите.

 

Едно откровено до болка интервю:

Цели 17 години работих под земята като геолог. До 1993 г. бях главен геолог на “Редки метали”, а в рудодобива това е като да си конструктор. Трябва да измисляш нещо, за да осигуриш работа за миньорите. Да откриеш рудата, да я покажеш, да я разкриеш и да се изкара на повръхността. След това още пет години бях директор. Но за съжаление, демократичните промени бяха унищожителни за рудодобива.

След първата година в Минно-геоложкия в София обявиха конкурси за Англия, Румъния и Москва. Класираха ме за Москва. Бях в първата група стипендианти на “Редки метали”. Тогава имаше много кадърни ръководители. Те се грижеха за развитието ни. Отблагодарихме им се като се върнахме да работим по родните места. И по-късно почти всички станахме директори на тези предприятия. В Смолян въведохме нови системи за добив на редки метали. Освен класическия метод, при който миньорите взривяват урановата руда и я изкарват на повръхността, в рудник “Възход” въведох геотехнологичен добив на уран в подземна среда. Рудата не се изкарва навън, а се залива със сода още в земните недра. Содовият метод е по-безопасен. При него водата не се замърсява. При киселинния метод има по-голяма опасност за околната среда. Използвахме и него за извличане на уран, като направихме траншеи, които после засипвахме. Като минава киселината през  урана в скалата, тя го завлича със себе си. Този разтвор минава през една смола и уранът остава, а киселината продължава да се използва като оборотна. Имахме добри резултати.

През 1992 година правителството на Филип Димитров излезе с постановление 163 за ликвидация на уранодобива. Унищожиха го по поръчка на западни фирми. Главен виновник беше Рачо Петров, зам. министър на промишлеността, когато Иван Пушкаров беше министър. Тенденцията беше българският народ да се плаши с всичко. Плашеха го с Белене, с черепите, с уранодобива, с раковите заболявания и представата, че миньорите вътре под земята умират по забоите. Беше време, в което се всяваше страх, а новото правителство си създаваше уж по-чист образ. За съжаление, уранодобивът стана курбан на тази политика. Най-интересното беше, че когато направихме себестойност колко струва да изкараме урана на повръхността, да го вложим в металургичните заводи и да го направим краен продукт за атомната централа, ние посочихме една цифра, примерно 69 долара на килограм. Сега се чува, че купуваме уран за 178 долара. Така се съсипа един сериозен отрасъл. Сега ще правим втора атомна централа в Белене. Какъв беше проблемът да се ползва собствена суровина?! Но през 1991 година в България се появи една немска фирма - “Уран ерц бербау”. Тя е собственик на 120 уранови мини по света. А ние сме една от уникалните страни, в които има атомна централа, има и собствена суровина. Малко са такива страни. И за съжаление, България беше единствената, която се лиши от уранодобива. През това време румънците, които знаеха след колко време ще имат атомна централа, развиха уранодобива си. Унгарците го намалиха до минимума, необходим за снабдяване със суровина на тяхната атомна централа. Чехите реагираха по същия начин. Само ние пристъпихме към тотална ликвидация. Не консервация, а ликвидация.

Още по време на социализма в областта на минното дело имаше две грешки. Първата - че “Редки метали” беше с численост 12 хиляди души. Предприятието по основни средства - машини, съоръжения и сгради, беше на трето място в България. Тогава БГА „Балкан” беше далече зад нас. От тези 12 000 души, с добив непосредстевно се занимаваха 3 500 човека. Съществуваха паразитни структури, които утежняваха икономиката. Те не позволяваха да се развива технологията на добива, да се въвежда малокалибрена техника под земята, която създава по-висока производителност.  Вторият проблем беше, че типично по социалистически правехме отчитане на производството на кубик. Няма значение как се добива рудата – по-чиста или по-мръсна. По важно беше да има кубик, за да отчитаме социалистически съревнования и да правим социалистически рекорди. Направили сме над 20 национални рекорда. По сондиране за 20 дена е изкаран един тунел от 54 метра със сечение 19 метра. Това бяха необмислени неща и не бяха насочени да се види какъв е чистият добив. Третият важен проблем беше, че през целия период не сме възстановявали околната среда. За периода от 57 до 92 година в рудник “Възход” на Герзовица има около 120 километра галерии. Оттук добивът е около 1 милион и 180 хиляди килограма уран - уранът се измерва в килограми. При това, находището е уникално. В скалите на Герзовица уран има на два етажа. Ние сме работили само в южната част на горния етаж. Северната част откъм река Черна въобще не е пипана. Тук има големи залежи, запасите са изчислени.

Пусне ли се Белене, ще се намерят хора, които ще се опитат да възстановят уранодобива. Но проблемът е, че вместо да се прави консервация, както препоръчваха фирмите, които идваха да консултират България, правителството на Филип Димитров извърши безумие. Предприе този вариант на ликвидация. Всичко се засипа. А можеше да се остави възможност след време шахтите да се отворят. Срокът за ликвидацията беше 6 месеца. Такова беше постановлението.

Трябваше да се направи биологическа рекултивация на всички отвали, но направихме само първия етап. През това време аз вече си отидох от предприятието. Не се проведе 2-ри и 3-ти етап. В момента има около 1 милион и четристотин и петдесет хиляди кубика материал, който при проливен дъжд се свлича надолу и пада, поради особеностите на релефа. Този материал постоянно пълни коритото на река Черна и река Киселча. Нивото се вдига, водата залива пътищата, влиза в къщите на хората, унищожава градините. По линия на бедствията се отпускат сума ти пари, които обаче не решават проблема, а само временната ситуация. Тези отвали трябва да се укрепят и след това, както си е по закон, рекултивираната земя или гора да се върне на държавата или на старите собственици, изчистена и от радиоактивните замърсявания. Това не стана.

Парадоксите на българския преход продължават. През 1993 година преустановихме всякакъв добив на уран. Тогава се водеха 800 души работници. Вследстиве на ликвидацията ги сведохме до 32-ма. След  две години създадохме алтернативни производства и станаха 300 души. Министерство на финансите разреши да се продадат част от нещата, които не са нужни за рудодобива, а министерство на промишлеността даваше пари за нови дейности. Създадохме огромно звено за международен транспорт, строително звено, цехове за скално-облицовъчни материали. Но постепенно от честите смени на ръководители дейността замря. Може би трябваше да се вземе решение да се освободят хората. Така няма да се плащат пари за охрана, ще се облекчи бюджета. До ден днешен някакви хора седят и получават заплати, за да пазят купчина железа.

За мен проблем е и фактът, че в рудодобива у нас не се спазват всички етапи от проучване към добив, както задължително правят руснаците. Проучването и добива тук направо са объркани. На едно и също място правим и двете. Това съзвадава куп неудобства. Но най-интересен е фактът, че когато работиш в системата на „Редки метали”, ако срещнеш в съседство други минерали или елементи, които могат да се добиват, те се пропускат. Пример: едно до друго се намират две находища - урановата мина на Герзовица и находище с доказан запас от злато и сребро - в Черешките. Но в „Редки метали” се занимавахме само с урана, а със златото и среброто - не. Същата работа е с оловото и цинка отдолу. При тях златото и среброто, което присъства в рудата, можеха да се улават в КЦМ. Но какъв беше проблемът да се улавят още тук? В Горубсо например, покрай оловото и цинка може да се добива осмий, който струва осем хиляди долара килограм. Но и те го пропускат, не го добиват.

До ден днешен продължаваме да се държим като страна на чудесата и парадоксите. Доказани са най- различни запаси. Родопите са нещо като Рейнската гора в Германия. Можеш да срещнеш цялата менделеева таблица. Информацията се пази в геофонда в София. И какво става? Идват някакви фирми и си купуват територия. Понеже са богати,могат да купят голяма територия. Трябва да платят и такси, в зависимост от това, какво ще търсят. Обикновено плащат най-евтините такси за скално-облицовъчни материали. Когато им се продава тази територия, никой обаче не казва, че освен скално-облицовъчни материали, там има още куп други запаси, включително злато и сребро. Трябва да се плати такса и за тях, защото държавата е вложила пари за сондиране преди 20 или 30 години и ги е открила. А чужденците купуват, все едно че там няма нищо. Например „Болкан минерал майнинг” купиха Маджарово. Твърдят, че ще създадат 200 работни места. Канят се да добиват злато. Само че като сметнеш парите, които са предвидили за работни заплати, излиза че са пари за работните места на четирима канадци. А тази фирма едва ли не е купила целите Родопи. Ние поставихме този въпрос, когато вицепремиер беше Лидия Шулева. Геолозите от Рило-Родопската област искаме да съберем всички материали за находките и да ги систематизираме. Само срещу 200 хиляди лева може да се създаде група от висококвалифицирани специалисти, които знаят къде какво могат да търсят и да намерят. За да може, когато се дава право било на ирландски, било на канадски фирми, да не се продава на безценица. Не може да купуваш района на Черешките и да плащаш за скално облицовъчни материали, като се знае че там има злато и сребро. От което всъщност се интересуват купувачите. Защото, когато някой е платил да добива пясък и чакъл, а изведнъж неизвестно как открие злато и сребро, то става негов патент. Откъде накъде, след като има предварителна информация? Ние сме го открили още преди 20 години. Аз съм го открил. Аз - получил съм разрешение за проучване и съм го открил. Като геолог съм доказал на определена територия какво има. А след като няма контрол, фирмите дават пари на ръка и тази информация им се продава тайно. В последно време търсят какво ли не, дори гробница на Дионисий в Стойките. Утре, когато български фирми решат да развиват дейност, ще трябва да искат разрешение не от българската държава, а от чуждите собственици. Нещо което е абсолютно порочно.

Следва продължение...

Вижте и това: http://marystaneva.blog.bg/politika/2010/10/07/chetivo-za-bivshi-nastoiashti-i-bydeshti-ministri-na-ikonomi.616656

Поредната погубена индустрия и куп хвърлени на боклука кадърни хора за да може някой на жълтите павета да събере от закуски за вила в Бояна. Дано се затрием по-скоро, барем достойни хора почнат да управляват тия земи някой ден!

Не съм нито с някаква квалификация, нито работя в тази сфера, но съм до болка запознат с нещата в тази насока тъй като се интересувам от минно дело. Авторът не само, че е до болка прав, но и съм убеден, че е повече от искрен и най-вече компетентен. Един от най-богатите предприемачи в България в тази област, направи своята империя именно благодарение на тези проучвания правени преди десетки години и грижовно крити и пазени. В това лошо няма, той поне е Българин и работи освен за себе си и за страната си. проблема обаче наистина идва от чуждите фирми. Представете си следното. Идва дадена чужда фирма и взима на концесия наш рудник, до тук добре. Платила си е концесията и разните му там такси. Проблема обаче е че тази концесия е подписана за определено количество добив и в нея по никакъв начин не е предвидено, че след 5 години експлоатация на рудника добивът (примерно на злато) скача 7 пъти повече, след още 3 години той скача още 5 пъти и идва момента в който тази фирма се оказва, че е платила жълти стотинки за да източва природните богатства на нашата иначе бедна държава. Макар и невеж, подкрепям напълно и заставам зад всеки подобен човек като авторът на статията. Дано в България се заслушваме все повече в думите на тези хора.